Тези деца са различни, не са невъзпитани
Винаги съм била разсеяно дете, доста саможиво, трудно вписващо се, винаги със собствено мнение, силно развито чувство за справедливост и болезнен стремеж към казването на истината. В младежките си години често закъснявах за срещи и не можех да си организирам времето за нещата, които имам на свърша. Всичко се случваше с нерви и в последния момент, когато успявах да събера цялата си воля и да завърша задачите минути преди крайния срок. И до днес не мога да стоя на едно място дълго време, задушавам се в тълпи и претъпкани пространства, барабаня с пръсти. Но никога нямаше да ми хрумне, че това са прояви на дефицит на вниманието и хиперактивност, ако не беше синът ми и дългият път към осъзнаването на това състояние.
Всичко започна, когато детето беше на 2,5 години и вкъщи дойде психолог, който правеше изследване за дипломен проект. Тя ни сподели, че забелязва прояви на дефицит на вниманието. Но синът ми беше малък, развиваше се според нормите и се адаптира добре в детската градина, за да се тревожа за това. Когато стана на около 4-5 години, от детската градина започнаха да се оплакват от поведението му, но никой не ни е насочвал към консултация, просто смятаха, че е невъзпитан.
Започнах да се замислям, че нещо не е наред, когато започна поредица от нощни кризи. Ако детето усещаше, че му се пишка, но в просъница не успееше да осъзнае, че трябва да стане и да отиде до тоалетната, започваше неистово пищене. Криза с абсолютно неконтролируеми истерични писъци, които не се поддават на никакво успокояване. Така наречените “нощни терори“ са характерни за деца на около 3-4 години, докато при него това продължи по-дълго.
В детската градина проблемите започнаха да стават все по-сериозни. Учителите обвиняваха (не са търсили съдействието ни с изключение на първата му учителка), те обвиняваха детето, че не внимава, не успява да се включва в отборни игри, тръшка се и е невъзпитано. Тази дума я повтарям често, защото в нагласата на учителите, оказва се, няма различни деца, те са просто невъзпитани. И с това приключва желанието им за индивидуален подход.
За 3 години в детската градина децата ни смениха 6 учителки, бяха стресирани от всевъзможни методи на възпитание и това доведе до такива проблеми с дисциплината, че единственото, което тогава можех да направя като родител, беше да намеря начин да махна детето си оттам заради страха, че ситуацията е излязла от контрол. Затова го записахме по-рано на училище.
Синът ми беше на 6г. и 8м., когато тръгна на училище, имаше достатъчно предучилищни умения, за да няма проблеми с ограмотяването. Проблемът дойде от липсата на психическа готовност за отговорностите на ученик, цялата промяна и стресът, който съпътства тази важна първа година в училище. Синът ми се загуби в училището още на първия учебен ден, а забравените дрехи, учебници и помагала, изгубените пособия и невъзможността да се облече навреме за часа по физическо станаха всекидневие. Беше нарочен за „малък“ и това доведе до сериозни проблеми с общуването му с децата от класа.
Неразбирането на учителите дойде от това, че детето е умно, в много случаи се справя по-добре от много от децата в класа и когато нещо му е интересно, може да свърши работата бързо и отлично. И точно затова го обвиняваха, че не иска да работи, когато всъщност той не беше способен винаги да го направи с темпото на другите.
Минахме през бавна процедура по диагностика, в която лекарите и специалистите бяха единствените, които застанаха на моя страна. Още от първата среща бяха категорични за дефицит на вниманието. По време на тестовете проверяваха за дислексия и за Синдром на Аспергер, така че всъщност изпитах облекчение, когато прочетох „Разстройство на развитието с дефицит на вниманието и хиперактивност“.
Мислех, че когато в училището получат епикризата и насоките на специалистите нещо ще се промени. Не, не се промени. Единственото различно е, че получихме възможност да ползваме ресурсен учител, какъвто не му беше необходим и логопед, какъвто тогава в училището нямаше. В крайна сметка открих чудесна занималня, където с търпение и много активни занимания на открито през летните месеци, учителите успяха да ни помогнат да преминем успешно през трудните първи години от училищния живот.
Ето как изглежда денят ми като майка на дете със СДВХ:
Събуждането е голям проблем. Още от яслата ставането сутрин е свързано с нерви, тръшкане и невъзможност да се облече сам и навреме. Заради това обикновено го водехме последен в детската градина и често закъснява и за училище. Оправянето на чантата вечер може да отнеме 40 минути, в които да се заплесне да разглежда някаква тетрадка, да се сети да чете в учебника, да се заиграе с нещо, или просто да стои и да гледа в една точка. Така е и с влизането в банята и лягането вечер.
Същото е и с писането на домашните – нещо, което може да свърши за 20 минути, може да отнеме часове, а разсейването лесно се превръща в плач и криза с тръшкане, ако загубя търпение и повиша тон. В занималнята в първи клас учителката стоеше до него, но той се прибираше без домашно, с нарисувани ръце, дрехи, обувки, тетрадки…правеше всичко друго, но не и да пише.
Ако детето е гледало твърде много телевизия, или е получило достъп до електронни игри на чуждите телефони в занималнята, вечер не може да заспи. И тук родителят често е безсилен, защото на част от учителите им е по-лесно да оставят децата да играят на телефоните в свободното време и всичките ми опити да ги накарам да не допускат детето ми до такива устройства завършваха с провал. Следват отново кризи с плач и тръшкане и се завърта омагьосан кръг, от който няма излизане.
Повечето деца със СДВХ са умни и можещи, но с неустойчиво внимание и свръхчувствителни. Не умеят да участват в групови занимания, защото не успяват да изслушват или да запомнят правилата на играта, не умеят да общуват с останалите деца. Предпочитат компанията на възрастните хора и нямат чувство за самосъхранение. Затова при липса на внимание от страна на възрастните около тях, нормалната училищна среда често може да бъде опасна за тях. Както и детската площадка.
Днес синът ми е в шести клас и, като повечето деца на тази възраст, се опитва да спекулира с особеностите си. Аз все още контролирам самоподготовката му за училище, звъня да напомням и проверявам какво е свършено и какво не, но сме изградили режим и организация на дневните задължения, които донякъде помагат да се случват нещата. Говоря с него спокойно за дефицита на вниманието и се опитвам да му покажа как аз самата с времето съм се научила да се справям с тези свои особености. И че няма как да сме приятели с всички, достатъчно е да имаме малко, но разбиращи и приемащи хора около нас.
Искам да кажа някои неща на учителите, които работят с такива деца:
– Тези деца не са невъзпитани, те са различни. Това, че се разсейват и не работят с останалите не е, защото не искат да работят, а защото вероятно имат нужда от почивка.
– Тези деца се претоварват от шума в училище, ярките цветове в класната стая и бързо сменящите се цветни картини на мониторите, които използвате в час. Това им пречи.
-Тези деца са тромави и непохватни. Това не ги прави глупави и неспособни.
– Тези деца са много по-чувствителни. Те прекрасно усещат, когато не ги харесвате и страдат от това. Те се борят за обичта на учителите и вниманието на съучениците си и точно затова, когато не я получават, започват да привличат вниманието с непослушание. Отхвърлянето може да ги направи агресивни и с това не им помагате. С отхвърлянето на умно дете, което не се вписва в общите правила за послушане, само можем да го изгубим и да го тласнем към поведение, което да му навреди.
-Тези деца имат нужда от разбиране на проблемите си. Имат нужда от внимание и поощрение за всяко малко нещо, което са успели да постигнат сами. Те са положили много повече усилия от съучениците си и разкривените букви в тетрадката понякога са огромно постижение. Оценявайте усилията им, за да дойдат и отличните резултати. И те ще дойдат.
– „Дефицит на вниманието и хиперактивност“ не е родителска приумица, а особеност на нервната система и тя е за цял живот. При правилен подход и терапия тези деца се научават да живеят с това и могат да бъдат едни от най-успешните възрастни хора, стига да им дадете шанса да го постигнат.
Автор: Елена Маркова