Изпълнителната функция „инхибиране“
Из “Taking Charge of Adult ADHD”:
“Всички трябва да спрем и да помислим, преди да действаме. И стоп е ключовата дума тук. За да помислим, преди да действаме, избирайки правилния план, е необходимо да сме способни да чакаме. Ако веднага реагирахме на всичко, което се случва около нас, щяхме да прекараме дните си като човешки флипери, скачайки от импулс на импулс и от идея на идея. Нереагирането мигновено на събития, които се случват около нас, е от решаващо значение за изпълнението на задачите. Това е така, защото повечето от нещата около нас са без значение за целите, които преследваме в момента. Инхибицията е в основата на такта. Помага да създадем пауза в нашите автоматични действия, за да можем да помислим за ситуацията, и по този начин да вземем добри решения – да станем все по-добри и по-добри хора, вземащи решения с течение на времето.”
Ангелин: Споделям кратък списък с дейностите, които през целия ми живот (дори като възрастен) са представлявали трудност, та дори понякога са били невъзможни за мен:
Много време трябваше да мине, преди да разпозная, че изпитвам сериозни трудности, свързани с ученето, които не са типични за повечето ми връстници. Много време ми отне, докато осъзная, че не съм просто глупав и некадърен, а страдам от легитимно неврологично (научно доказано е, че мозъците на хората с ADHD са структурно различни), психологическо или психиатрично състояние, също можещо да се класифицира като разстройство на развитието, което e силно наследствено.
Дефицитите, свързани с потискането на импулсите (спирачките на ума) и невербалната работна памет (окото на ума) винаги са ме карали да чувствам, че е почти невъзможно да извършвам ментални манипулации в главата си, които да използвам, за да решавам проблеми. Това е така, защото без невербална работна памет, човек не може да визуализира в съзнанието си например менталната аритметика от сорта на ‘’186-145”. За тези дефицити допринася и лошата инхибиция, без която не можеш да игнорираш и потиснеш външните и вътрешни импулси. Лошата инхибиция води до лош самоконтрол.
Окото на ума (Невербалната работна памет), без помощта на спирачките на ума (Инхибицията) е толкова ненадеждно, че всяко неуместно нещо, което се случва около мен, успява да го изключи временно, но мигновено (всяко разсейване и импулс, независимо, дали идва отвън или отвътре). Това прекъсва процеса на мислене в главата ми. Всяко изключване води до прекъсване на мисловния процес и необходимост от ново започване на този процес. Бива причинено от външни стимули като: изпускане на предмет на земята от съученик, разговори, идващ отвън звук, премиване на човек покрай вратата на класната стая, кацане на муха върху мен. Причинява се и от вътрешни стимули – усещания за сърбеж по тялото, които не мога да потисна, мисли, че смехът на съучениците е насочен срещу мен, тревога, че не успявам да извърша елементарна аритметика на дъската, за която ще бъда подиграван след това.
Твърде често се случваше, докато търся вечно липсващата мотивация (засегнатата изпълнителна функция, свързана със самомотивацията), за да седна да чета или да правя домашни, да се стига до поглъщащи чувства на отчаяние, раздразнение, нервност и гняв. Когато ADHD засяга контрола на емоциите (5-тата изпълнителна функция), въпреки че в случая са напълно валидни и разбираеми, тази неспособност за емоционален самоконтрол води до емоционално претоварване. Вместо да използваш емоциите, за да инициираш действие, негативните емоции те поглъщат.
Когато става въпрос за четене, винаги съм изпитвал огромни трудности с потискането на импулсите около и в мен, което впоследствие е водело до емоционална дисрегулация.
Това се случва след дълга борба да прочета един параграф без прекъсване. Без прекъсване, защото винаги нещо се случва около мен. Нещо, което ме разсейва отново и отново, и отново. Независимо, дали става въпрос за съседката, която простира отсреща, мухата, която лети около мен, разговорите под прозореца ми, преминаването на някой в близост до вратата на стаята ми или асоциацията, която умът ми прави, когато прочета нещо, което ме подсеща за друга, съвсем ирелевантна мисъл и действие.
Страдайки от лоша инхибиция, импулсивно прекъсвам четенето, без изобщо да осъзная, че го правя, и се впускам в действие, за което самото четене ме е подсетило… Всичко това произлиза от мисъл, изскочила в процеса на четенето. Мисъл, която изтегля фокуса ми, пращайки го към свободни асоциации и действия, свързани с нея…
Ако не е гореизброеното, когато седнех да уча, започвах да усещам по тялото си сърбеж, който може да е едва доловим, но се превръщаше в постоянно разсейване от четенето. Започвах да изпитвам постоянната нужда да премествам или намествам позицията си в стаята или на стола, да ставам и сядам.
В книгата намерих сякаш описание на тези мои трудности, само че написани от друг човек със СДВХ: “Правенето на домашни беше още по-болезнено. Още по-трудно беше да се концентрирам върху нещо толкова “скучно” за дълго време.” /Из „Taking Charge of Adult ADHD“/:
Колкото по-малък бях, толкова по-сериозни бяха тези неволи. Разбира се, аз не съм го осъзнавал тогава.
Като вече пораснал възрастен човек, все още се борех с тях. Без медикамент, който стимулира централната нервна система, аеробен, интензивен спорт, пълноценен, нощен сън и храна, богата на протеини, хиперактивността ми, дори на 30 годишна възраст, отсрани наподобяваше човек, прекалил с употребата на улични стимуланти.
Излишно е да споменавам, че пропуснатият материал от училищните години се трупаше и трупаше, а аз все така изоставах и не успявах да наваксам…
Повечето от изброените когнитивни осакатявания се повлияха позитивно след диагностицирането ми с ADHD и започването на фармакологично лечение на симптомите. Не мога да кажа, че лекарството ги елиминира напълно или че не се нуждая от специални стратегии и допълнителни мерки, които да прилагам, за да се справям.
Друг мой проблем, свързан с ADHD и инхибирането на импулсите, е невъзможността да се спра и да помисля за евентуалните последствия от действията си.
Така, преди доста години, когато нещата в университета на пръв поглед за първи път вървяха добре, ми се отдаде възможност за приятна сезонна работа на морето с приятели. За да се възползвам от тази лятна възможност, бе нужно да замина още в началото на май месец, когато все още не съм приключил с университета. Заминаване толкова рано би означавало да се връщам за изпитите, което би било много трудно. Другата опция бе да ги оставя за поправителната сесия. В крайна сметка не успях да се върна нито за изпитите, нито за поправителната сесия.
В онзи момент, ако можех ефективно да използвам инхибицията, за да паузирам/спра временно решението си да замина, времето, дадено ми от паузата, щеше да ми позволи да приложа самоконтрол.
Този проблем се усилва допълнително от увредената невербална работна памет. За нея Баркли казва, че „те оставя без силно изразено чувство за бъдещето. Всичко, което има значение за теб, е сегашният момент, предпочитайки мигновените удоволствия и наслада, за които жертваш бъдещия си успех.“
Приложението на самоконтрол би включвало активирането на невербалната работна памет (3-тата изпълнителна функция), с която да си припомня каква е главната ми цел в бъдеще (завършване на университет) и как сезонната работа на морето с приятели би я възпрепятствала много сериозно. Евентуално временно спиране на решението ми да замина, би дало време на “Окото на ума’’ да се включи, за да предвидя какво би се случило, ако замина преди края на изпитната сесия и позволя да ми се натрупат много невзети изпити. Упражняване на самоконтрол би означавало да използвам и вербалната работна памет (4-тата изпълнителна функция), която да помогне на невербалната. Тя би ми позволила да използвам себеразговора, с цел да се убедя, да преосмисля решението си, като оценя ситуацията и бъдещето си. Като се запитам коя е главната ми цел и какво желая да постигна.
С помощта на тези изпълнителни функции заработва и 7-мата – планиране и решаване на проблеми. С нейна помощ бих направил план за действие или бих изготвил списък с плюсове и минуси на решението да замина за сезонна работа преди приключване на изпитната сесия.
За мое огромно съжаление, без умението да спра за момент това, което съм решил да направя или вече всъщност правя, се лишавам от възможността да размишлявам над решението си, да упражнявам самоконтрол и да действам противно на първоначалните си импулси.
Друг сериозен проблем за повечето ученици, и още по-изразен при тези с ADHD, е откъсването от дигиталните игри и социалните приложения в моменти, когато трябва да учат или е необходимо да се приготвят за сън, за да са продуктивни на следващия ден.
Моето лично решение на този проблем бе тоталното елиминиране на този вид дигитални забавления. Мога само да си представя, колко по-трудно е в днешно време за подрастващите да се откъснат от изобилието разсейващи, но силно стимулиращи удоволствия.
Из “Taking Charge of Adult ADHD”:
“Ключът към разбирането на ADHD е, че много проблеми, обозначени просто като „затруднено поддържане на внимание“, всъщност са проблеми с контрола на импулсите. Възрастните с ADHD не просто не могат да поддържат вниманието си достатъчно дълго. Те също така не могат да устоят на импулса да обърнат внимание на нещо друго, което навлиза в тяхното зрително поле … или слух … или мислене, когато това друго, ирелевантно нещо, влизайки в тяхното поле, е по-интересно от задачата, върху която трябва да се концентрират в момента. Проблемът е не че не знаят какво да правят (да внимават, да се концентрират), а че не правят това, което знаят, в правилния момент – именно да СПРАТ, преди да тръгнат по допирателната на някоя мисловна асоциация или да реагират на разсейващите и интересни, но странични събития.
Лошата инхибиция е проблем, който се развива много рано в живота, и в повечето случаи остава проблем за възрастните с ADHD през целия им живот. Родителите, приятелите и колегите им вероятно са объркани от неспособността да блокират разсейващи гледки, звуци и движения. Повечето хора могат да се съсредоточат върху поставената им задача. Защо хората с ADHD не могат?
Възприемате ли периферните звуци и гледки (преминаващи обекти) по-добре от другите хора? По-чувствителни ли сте към всичко, което се случва около вас?
За повечето хора вероятно отговорът е не. Хората без ADHD могат да спрат реакцията си спрямо разсейване. Те го правят толкова автоматично, че дори не осъзнават, че са положили усилие да го направят. На възрастните с ADHD им липсва добре работеща и надеждна спирачка, която да може да поддържа ума им фокусиран върху задачата, която е най-важна за тях в момента. Задачата, която трябва да свършат точно сега.
Според изследване, проблемът с хиперактивността възниква от неподходящо за възрастта развитие (или забавено развитие) на мозъка при тези с ADHD. Главната двигателна система на мозъка – частта, която поражда различните малки моторни движения, изглежда се развива твърде рано при хора с ADHD. Това води до излишък на двигателни движения или безпокойство.
Близо разположеният и по-сложно устроен мозъчен център на по-висше ниво, който управлява същата двигателна система и организира поведението ни спрямо бъдещи цели, обаче се развива твърде късно според Националния институт за психично здраве (NIMH). Това означава, че децата с ADHD имат неврологичен импулс да се движат постоянно, без да имат спирачките, които им помагат да не го правят. Докато развитието продължава, страхотната машина за обучение, наречена човешки мозък, наваксва малко това изоставане, но никога не достига капацитета на хората без ADHD. Затова възрастните с ADHD все още изпитват неспокойното желание да се движат или да правят нещо през цялото време.”
Ангелин: Както споменах по-нагоре, изпитвам проблеми със задържането на едно място. Контролът на импулсите e силно свързан с хиперактивността.
Преди лечението се чувствах вътрешно неспокоен през цялото време. След лечението този проблем намаля драстично, но все още съществува, особено в края на деня, когато действието на лекарството избледнява. Преди лечението, дори като възрастен ми беше много трудно да потискам импулса да се движа постоянно, дори когато трябва да говоря с някого. В момента е много по-добре, но все още е трудно да се потискат импулсите, идващи от разсейвания, независимо дали външни или вътрешни. Разсейвания, които изглеждат като елементарни за потискане за повечето възрастни.
Все още имам тези проблеми, но в по-малка степен. По-рядко от преди, опитите да се съсредоточа върху това, което чета или това, което другите говорят, ме карат да се чувствам толкова неприятно раздразнен, че чувствам как от раздразнение лицето ми се набръчква.
Из “Taking Charge of Adult ADHD”:
„Лошото инхибиране (липсата на надеждни спирачки), може да направи извършването на която и да е задача да изглежда така, все едно правите една крачка напред и две назад, отново и отново. Освен това може да направи лошо впечатление на околните. „Слепотата за времето“, свързано с ADHD започва с липсата на контрол над импулсите. Знанието, че този дефицит лежи в основата на проблемите, пред които възрастните с това невроразвитийно разстройство са изправени, могат да им помогнат да спрат да се самобичуват. Това знание може също така да ги отведе директно до начини за компенсиране, които могат да направят огромна разлика.“
Следва продължение…
Картинки: Canva