Както вече споменахме, а и всеки родител, сблъскал се с проблема знае, в България все още няма структурирана и последователна държавна политика за диагностика, терапевтиране и проследяване на децата със СДВХ, методическа и психологическа подкрепа на родителите, достъп до ресурси, материали и специалисти в различни направления. Докато ние, от „Нетипичен ум” работим за подобряване на институционалната грижа за децата със СДВХ, предлагаме няколко идеи за самопомощ на родителите. Не претендираме нито да са изчерпателни, нито да са общовалидни, но са разработени от специалисти и са изпитани от нас и работещи за нашите деца.
Накратко, СДВХ се отразява на редица „изпълнителски умения” – задържане на отговора, боравене с паметта, контрола над емоциите, поддържане на вниманието, иницииране на изпълнението, планиране/приоритизиране, организация, управление на времето, целенасочено упорство, гъвкавост, метапознание. Подобряването на всяко едно от тези умения изисква сериозни целенасочени усилия от страна на родителите, учителите, работещите с детето специалисти, самото дете. Доколкото това не е никак лесна задача, а усилията ще повишат тревожността у детето, чиито умения в крайна сметка са предопределени от чисто физиологични фактори – нивото на развитие на десния орбитофронтален кортекс, специалистите препоръчват да се работи само по отношение на едно или две изпълнителски умения едновременно, като се изберат онези, които най-съществено влияят на качеството на живот на детето. Същевременно се използват онези изпълнителски умения, които у детето са силни.
Долните принципи и методи са заимствани от книгата „Умни, но разсеяни” на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър – изключително полезен, достъпен и практически насочен труд, съдържащ тестове, които можете да направите както на детето си, така и на самите вас, и да установите силните му/ви и слабите му/ви изпълнителски умения, така че да използвате едните, за да подобрите другите.
Общите принципи за подобряване на всяко изпълнителско умение на детето със СДВХ /а и на всяко друго дете/ са следните:
- Да помогнем на детето да усвои уменията, които му липсват, вместо да чакаме да ги придобие чрез наблюдение. Не е грях да помогнем на детето с показване, пряка помощ, инструкции, после само с напомняния и пр., вместо да изискваме самò да свърши задачата, само защото би следвало да може самò да го прави на тази възраст.
- Да се съобразяваме с нивото на развитие на детето. Нормата за възрастта е едно, а реалните възможности на детето са друго. Да си поставяме цели спрямо тези възможности, постигайки нормата за възрастта на малки стъпки.
- Да променяме средата, задачата и начините на взаимодействие с детето. Ако знаем, че определени фактори влияят на емоционалния контрол, да ги предвиждаме и по възможност избягваме. Ако знаем, че една задача е твърде сложна, да я разделим на части. Ако знаем, че детето се фрустрира от директни заповеди, да намерим по-позитивен изказ за даване на указания.
- Да не се борим с детето, а да се възползваме от вродения му стремеж към усвояване на нови умения и придобиване на контрол. Детето трябва да има ясни графици и рутини за задължителните неща, но да му се дава възможност избор кое домашно да напише първо например, да му се каже, че ще получи половин час телевизия след като си оправи стаята, вместо, че ако не си оправи стаята, няма да гледа телевизия.
- Да използваме поощрения. Не само конкретните резултати, но и усилията трябва да се награждават – с похвала, отбелязване или дребна награда.
- Да се оказва на детето толкова подкрепа, колкото му е нужна. Нито повече, нито по-малко. Да не се върши всичко вместо него, но и да не се оставя твърде рано самò да се справи, докато не е напълно готово за това.
- Да гледаме реалистично на целите и очакванията. Всяко изпълнителско умение изисква работа и постоянство в продължение на поне 1 месец /според психолозите – 3-4 месеца/, да не очакваме подобрение за една седмица или от второто показнò. Да очакваме, да сме подготвени за първоначално влошаване, в резултат от наложените промени и да не се обезсърчаваме от това влошаване.
- Да не намаляваме подкрепата, надзора и поощренията изведнъж. Също както при научаването на детето да кара велосипед, това трябва да става постепенно и не преди детето да е напълно готово самò да продължи с усилията си.
Горните принципи могат да се групират в три основни групи – 1) модифицираме външната среда, 2) моделираме самото поведение на детето и 3) прилагаме последствия – поощрения и наказания. Важно е да се работи и в трите посоки, защото не можем да очакваме да имаме пълен контрол и съответно успех, върху която и да е от трите. Така например, можем да модифицираме средата донякъде, но не безкрайно. Можем да намалим броя на децата на партито за рождения ден, както и продължителността на игрите и дейностите, който го превъзбуждат, но не можем да намалим броя на децата в клас или продължителността на часовете. Можем да работим върху поведението на детето по различни начини, но не винаги можем да разчитаме на неговата мотивация и съдействие. Последствията са изключително важен метод за повишаване на мотивацията на детето, но ако то е поставено непрекъснато в неблагоприятна среда, резултатът ще се изкриви.
Да впрегнем добрите изпълнителски умения на детето, върху които се съсредоточаваме и основни похвати за подобрението им
Представете си, че най-слабите изпълнителски умения на детето ви със СДВХ са следните /те са обичайно най-слаби при СДВХ/:
Задържане на отговора: Способността да се мисли, преди да се действа – това умение да се устоява на импулса да се каже или направи нещо дава на детето време да прецени както ситуацията, така и начина, по който с поведението си би ѝ повлияло. Наличието или липсата на това умение се проявява не само в невъздържани и нежелани реакции, но и в бързането да се реши задача, отговори на въпрос в клас или да се вдигне ръка и изчака, вместо да се изстреля реплика, преди да ти е дадена думата.
Контрол на емоциите: Способността да се управляват емоциите, за да бъдат постигнати целите, доведени докрай задачите или за да бъде контролирано и насочвано поведението.
Други по-слаби изпълнителски умения са поддържането на вниманието, инициирането на изпълнението и метапознанието. Метапознанието е способноста да се погледне отстрани на себе си и ситуацията, да се осъзнават собствените действия за разрешаване на проблемите. Включва умението за самонаблюдение и самооценяване (т.е. детето трябва да е способно да отговаря на въпросите: Как се справям? и Как се справих?), за промяна на поведението съобразно обратната информация от възрастен.
Тази картина на изпълнителските умения е изключително типична за децата със СДВХ, те всички се управляват от тази част на мозъка, която при децата със СДВХ е с нарушено развитие.
Сега да приемем, че силните изпълнителски умения на вашето хиперактивно дете са:
Боравене с паметта: Способността да се задържа информация в паметта по време на извършването на сложни задачи. Тя включва в себе си и способността да се ползват предишни знания и преживявания – да се прилагат в настоящи ситуации или в осъществяването на дългосрочни проекти.
Целенасочено упорство: Способността да се формулира цел, да се работи за постигането на тази цел и да се устоява на разсейващите фактори и конкурентните интереси. Да изпълни задание в името на последващата облага.
Силните изпълнителски умения са особено важни за справяне със слабите изпълнителски умения, защото те представляват личния ресурс на детето. Затова трябва да използваме тях в методите си, ако искаме да постигнем резултат. Така например, не можем да очакваме от детето да задържи отговора чрез контрол над емоциите, защото и тези две изпълнителски умения са му слаби. Можем обаче да вкараме в употреба целенасоченото упорство и боравенето с паметта. Първото ще осигури мотивацията, а второто – ноу-хау-а или опита.
Чрез ресурса на паметта и на целенасоченото упорство може да се работи и върху поддържането на вниманието и инициирането на изпълнението, които са най-важни за усвояването на учебния материал.
Разбира се, пътят не е кратък и изисква търпение и постоянство. Извървявайки го, трябва да използваме следните похвати:
Похвати по пътя на подобряване на изпълнителските умения
Задаваме изпълними цели, насочени към отлагане на удоволствието и научаване на детето да чака за определен период от време, ако иска да получи онова, което желае: не говори, без да те питат за един учебен час и ще получиш червена точка. Пет червени точки са един сладолед /примерно/. Постепенно времето се увеличава. Ако днес успееш през целия учебен ден да не прекъсваш и репликираш по време на час, ще получиш толкова червени точки, колкото са часовете. Умението „целенасочено упорство” ще помогне при този похват.
Помагаме на детето да осъзнае самò причинно-следствената връзка между поведение и последици. Обсъждаме случки и последиците от тях: провокираха те и ти отвърна, какво стана след това? Хареса ли ти резултатът (ти беше виновен, допълнително се нервира, не получи това, което искаш и пр.)? А ако беше направил друго? Обади се в час, вместо да изчакаш да ти дадат думата – какво се получи: никой не чу какво искаше да кажеш, но ти се скараха, че нарушаваш дисциплината. Нека опитаме с вдигане на ръка другия път. Умението „боравене с паметта” ще помогне за изграждане на волеви алтернативни реакции и отговори.
Репетиране и ролеви игри. Разиграваме обичайно повтарящи се случки с негативни реакции и заменяме негативните реакции с приемливи. Упражняваме ги. Периодично си припомняме правилата, които сме приели и репетираните отговори, но не когато детето е разстроено /например – преди началото на часа, да не прекъсва и да не репликира съучениците си, а преди междучасие – да не влиза в конфликти и да игнорира провокациите/
Не пропускаме да отбележим и похвалим положените усилия и постигнатите резултати. Когато детето успешно е отработило ситуация, тя се обсъжда стъпка по стъпка, и се отбелязва успешната реакция. Дори да не е успешна ситуация, в края на деня се отбелязват положението усилия и се валидират чувствата на детето /знам, че ти е трудно, но виждам, че полагаш усилия и ти благодаря/.
Когато има конфликт и детето е явно фрустрирано, просто се отделя от ситуацията. В този момент е напълно безсмислено да му се говори, обяснява, критикува и пр. След успокояване, може да се обсъди ситуацията, като се започне от чувствата на детето. На него трябва да се покаже, че то има право на своите чувства, но трябва да поработи върху начина на изразяването им.
Сензорно стимулиране
Психолозите и терапевтите обръщат голямо внимание на чисто физиологичната обусловеност на хиперактивността и тревожността при децата със СДВХ, която може да бъде намалена и да се подобри кондицията на детето със ставни компресии и сензорни масажи. Те са кратки, лесни, не изискват предварителна подготовка и обикновено са много приятни за децата. Можете да ги правите преди училище или детска градина, или преди друго обществено мероприятие, на което детето ще присъства, както и вечер, преди лягане. В интернет има много видеоклипове, които можете да намерите с търсене по фрази joint compression ADHD, sensory massage ADHD, sensory deep pressure и пр. Изберете няколко от тях и ги превърнете в част от своята ежедневна рутина и специално време за вас и детето ви със СДВХ.
Ето и някои примерни видеа:
https://youtu.be/ORra1Spbur0
https://www.youtube.com/watch?v=_rhCDBihw_M
https://youtu.be/MXby11Y7RBw
https://www.youtube.com/watch?v=ApBvQRzQe6I
Общи бележки
Прилагането на всички описани принципи и методи трябва да е последователно и устойчиво, което изисква особен самоконтрол. Това не е никак лесно при работа с дете със СДВХ, чиито реакции, ако игнорираме диагнозата, могат да се определят като провокативни, непокорни, агресивни, умишлени, невъзпитани, дразнещи. Нормално е от време на време да не успяваме сами да приложим уменията „задържане на отговора” и „емоционален контрол”, които очакваме да развием у детето. Важното е да не забравяме, че колкото ни е трудно на нас, несравнимо по-трудно е за детето със СДВХ, което не разполага с ресурса /включително на чисто физиологично ниво/, с който ние разполагаме и след като ние, възрастните, не винаги успяваме, не можем да очакваме и детето със СДВХ винаги да успява.
В моменти на „изпускане” на контрола трябва да се опитаме да се отдалечим от ситуацията като поискаме няколко минути за себе си. След това можем да обсъдим с детето ситуацията и да признаем, че сме се разстроили, че еди-кое си поведение силно ни е фрустрирало и не сме успели да се овладеем, за което съжаляваме. След това можем да обсъдим същата ситуация от гледната точка на детето и да валидираме чувствата му, работейки върху реакциите му. Напомняйки си непрекъснато, че детето прави това, което може и че СДВХ му пречи да е това, което очакваме, ще ни помогне по-лесно сами да преодоляваме фрустриращите моменти и отново да проявим емпатия и разбиране към детето.
Не на последно място, особено важно е в този процес детето да бъде активно включено. Обсъждането на реалните ситуации и на хипотетичните сценарии не трябва да става под формата на монолог – „трябва да правиш това, не трябва да правиш онова, защото ще стане другото”, а чрез дискусия, която провокира мисленето и намирането на отговори и решения от самото дете. Да му се задават въпроси със затворен (да/не) или отворен отговор, да се иска мнението му и да се споделя личното мнение, да се измислят възможни варианти и да се дава възможност за избор там, където е удачно.
За детето е важно да има усещането за контрол, това ще понижи тревожността, ще повиши мотивацията и ще подобри склонността към съдействие.