Продължете към съдържанието

Как да защитим правата на детето със СДВХ в Образователната система

Вписването на детето със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) в клас може да се окаже тежко предизвикателство, което да ескалира до неприятни конфликти, които да компрометират целия процес на приобщаване. Това ни мотивира да обобщим наблюденията си и да дадем някои практически насоки за ефективно решаване на проблемите и успешно интегриране на детето, както и да опишем често срещаните грешки  и примери за нарушаване на правата на детето със СДВХ. Този текст е насочен към всички – родители на деца със СДВХ, учители, педагогически специалисти, ръководни органи и други родители.

„Нетипичен ум – СДВХ“ е организация, създадена преди по-малко от половин година, но за това време успяхме да съберем на едно място много родители на деца със СДВХ и много истории. Когато става въпрос за образователния процес, тези истории са потресаващо идентични. С началото на новата учебна година получихме и много нови съобщения с молба за съвет и съдействие в ситуации, които определяме като повтарящи се. Удовлетворяващо за нас е, че тези молби идват не само от родители на деца със СДВХ, които обикновено са най-самотни в тези ситуации, но и от родители на други деца, които искат да предприемат най-добрите за всички деца мерки, а не най-лесните за тях. Но така или иначе, в центъра на всички тези истории има едно дете със СДВХ, което влиза в клас и се сблъсква с всички трудности, произтичащи от състоянието му – неспособност да задържи концентрацията си за цялата продължителност на учебния час, лесно разсейване, трудности в общуването, импулсивно поведение и нежелателни реакции, провокирани от стресовата среда и вродената им свръхчувствителност. Едновременно с тези изпитания, непрестанно тревожещи ума му, детето със СДВХ се среща с неразбиране, отхвърляне, сочене с пръст, постоянни забележки и социална изолация, което само влошава външните прояви на състоянието му. Много са факторите, които определят този повтарящ се модел:

  • Макар приобщаващото образование да е неизменна част от правото на образование /чл. 7, ал. 2 от Закона за предучилищното и училищното образование/, а Наредбата за приобщаващото образование да действа вече пет години, все още СДВХ често не се разпознава като състояние, налагащо допълнителна подкрепа, особено ако детето има добри академични резултати;
  • Все още е слабо разбирането за самия Синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност както сред педагозите, така и в обществото, и дори да е познат като понятие, няма задълбочени познания за неговия генезис, прояви и терапевтиране, оттам и често се отхвърля като фактор, а детето със СДВХ се определя като невъзпитано, агресивно и/или мързеливо; 
  • Диагностиката и терапевтирането на СДВХ в България е трудно достъпно, което често поставя родителите в невъзможност да получат навременна и качествена оценка на състоянието на детето, поради което то не може да се ползва от закрилата и способите на приобщаващото образование;
  • Страхът от стигма и социално отхвърляне понякога спира родителите от това да поискат и получат статут на специални образователни потребности /СОП/ за детето си, което го лишава от допълнителните възможности за подкрепа, които този статут предоставя;
  • Нека признаем – нивата на толерантност и емпатия в българското общество са критично ниски, което, съчетано с тревожността на родителите на деца със СДВХ, породена от ежедневните им битки, автоматично влошава комуникацията между тях и родителите на останалите деца.

Всичко това поставя детето със СДВХ в центъра на една буря от емоции, обвинения и напрежение, а това, за което рядко се държи сметка, е че тя неминуемо засяга целия клас. 

Макар и да звучи като един омагьосан кръг без изход, решение има и то не е толкова трудно, стига всички възрастни да поемат отговорност като такива и спрямо мястото, което заемат като участници в процеса. Припомняме някои основни нормативни положения, които трябва да служат като изходна база при ситуации като описаните по-горе:

  1. Всяко дете и всеки ученик има право на равен достъп до качествено образование и приобщаване /чл. 3, ал. 2, т. 3 от ЗПУО, чл. 1, ал. 2 от Закона за закрила на детето/;
  1. Никое дете не трябва да бъде подлагано на произволна или незаконна намеса в неговия личен живот и семейство, нито на незаконно посегателство срещу неговата чест и репутация.  Детето има право на закрила от закона против такава намеса или посегателство /чл. 16.1 от Конвенция на ООН за закрила на детето, чл. 11, ал. 2 от Закона за закрила на детето/;
  1. Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на увреждане, като тормозът на основата на този признак също е дискриминация. Тормоз е всяко нежелано поведение, изразено словесно, физически или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда /чл. 4, чл. 5 и § 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация/;
  1. Сведения и данни за дете не се разгласяват без съгласието на неговите родители или законни представители /чл. 11а от Закона за закрила на детето/.

Точно тези права на детето обаче са най-често нарушаваните в образователната среда, когато става въпрос за деца със СДВХ. Всъщност, това важи и за останалите деца, но по-често засяга децата с дефицит на вниманието и/или хиперактивност заради описаните вече техни особености. Как става това – най-често „атаките“ идват от останалите родители в класа, но нерядко към това се включват и представители на образователните институции. Формите са – публично или непублично обсъждане на проявите на детето, непрекъснати жалби до институциите, искания за извънредни родителски срещи, вербални атаки срещу детето и неговите родители, опити за саморазправа, натиск и/или злепоставяне чрез ангажиране на медии, увещаване на родителите да преместят детето си, иначе ще бъде изолирано и избягвано от другите деца, разпространение на слухове, квалификации и стигматизиране. Всичко това автоматично ги определя като нарушаващи законите на страната и неотменимите права на детето и неговото семейство. 

Описаните методи, повтарящи се в почти всички истории, достигнали до нас, подлежат на санкция от страна на контролните органи – ДАЗД, КЗД и др., но не това е най-същественото. По-важното е, че тези така често срещани реакции не само, че не са ефективни, но са и контрапродуктивни и вредни: детето със СДВХ, станало обект на социална изолация и преднамерено отношение в своя клас, ще повиши своята тревожност, а оттам и своето импулсивно поведение. Това ще задълбочи проблемите, както на това дете, така и на неговите съученици, но преместването на посочвания с пръст ученик няма да ги разреши – просто ще ги премести в друг клас или училище. За самото дете и неговото семейство следват още по-голям стрес и нови битки, а последиците за психичното му здраве и самооценката му в дългосрочен план са неизбежни. Никое дете не заслужава това.

Важно е да се помни, че всяко дете отразява като огледало заобикалящия го свят. Важно е да се знае, че това важи с още по-голяма сила за децата със СДВХ – поради своята свръхсензитивност, те усещат още по-болезнено всяка проява на враждебност или отхвърляне, а това се връща като бумеранг чрез неприемливи реакции към детето или децата, провокирали негативните емоции. Със сигурност това не е търсеният ефект, но това е единственият ефект от описаните методи за психическо въздействие върху детето със СДВХ и неговите родители.

Вместо това, най-удачно е да се даде възможност на специалистите, отговарящи за приобщаващото образование да си свършат работата като:

  • Оценят индивидуалните образователни потребности на детето;
  • Изработят план за неговата подкрепа;
  • Определят екип за изпълнението на плана за подкрепа;
  • Осигурят методическа подкрепа на класния ръководител, родителите на детето и при необходимост, на другите учители.

Нормативната уредба на приобщаващото образование съдържа ред и правила, чието прилагане има потенциала да осигури качествена и ефективна подкрепа на нуждаещото се дете със СДВХ. Тази подкрепа има една изключително важна характеристика, от която трябва да се водят всички участници в процеса – екипност. Екипността изисква всички те – родители, учители, педагогически специалисти, да са „на една страница“, с други думи:

  • да поставят интересите на нуждаещото се дете със СДВХ в центъра на техния фокус, игнорирайки личните си амбиции да бъдат „прави“;
  • да осъзнават, разбират и признаят трудностите на детето със СДВХ и нуждата от неговата подкрепа и приобщаване;
  • да имат волята, вътрешната убеденост и търпението да изпълняват мерките за подкрепа, с ясното съзнание, че пътят е дълъг;
  • да работят в синхрон, сътрудничество и последователност с останалите участници в процеса.

Споделеният с нас опит показва, че екипността понякога е трудно постижима или дори невъзможна. Родители отказват детето им да получи статут на дете със СОП или направо отричат то да има проблем. Учители не желаят да се ангажират с допълнителната работа, която приобщаващите мерки изискват, или не вярват детето да има нужда от нещо различно от „стягане на редиците“. Директори казват, че не разполагат с ресурсен екип или че имат твърде много деца със СОП и специалистите не смогват. В такива случаи отношенията често се изострят и комуникацията се влошава. Тогава препоръчваме включването на „медиатор“, който да „охлади“ страстите, да върне фокуса върху детето и чрез подновяване на диалога да помогне за намирането на решение. А колкото и самонадеяно да звучи, ние сме на мнение, че решение винаги има, когато има воля и добронамереност, за чието възстановяване медиаторът може да помогне. 

Екипността е задължителна предпоставка за изпълнението на плана за подкрепа. Държим да обърнем внимание на факта, че всички участници в този процес трябва да си дават сметка, че той ще е дълъг и преследва дългосрочна цел, а не краткосрочни резултати. Важно е да го отбележим, защото в хода на изпълнението му често учителите или родителите /по-рядко ресурсните специалисти, защото те са най-подготвени професионално/ могат да изпитат разочарование, че мерките не работят и усещане, че детето ги „саботира“: „Обяснявах му, че така не се прави, цяла седмица говорим за това и той пак го направи!“ е изречение, което надали има родител, който да не е чул или сам произнасял многократно. Не трябва да забравяме, че това е държание, което децата със СДВХ не избират съзнателно. «Те не са нарочно невнимателни и непокорни. Зад поведението им се крият емоционални и неврофизиологични сили, които вземат решения, вместо тях» /Из «Разпилян ум», Габор Мате/. Когато предварително знаем какво да очакваме и сме приели и осъзнали причините за това, по-лесно ще бъде да изведем на преден план разбирането и емпатията си, вместо раздразнението си в кризисни моменти и ще ги преодоляваме, защото тъкмо в правилното отработване на кризисните ситуации се крие голяма част от успеха на мерките за подкрепа.

Най-трудно в изпълнението на плана за подкрепа може да се окаже «приобщаването» на родителите на останалите деца към него. Те често са «наострени» срещу «пречещото» дете и търсят най-лесния «изход» – отстраняването му от клас, включително чрез действия и методи, които вече заклеймихме по-горе като незаконни и нарушаващи правата на детето в неравностойно положение. По-лошо – тези методи могат да се отразят крайно негативно и да имат трайни последици върху психиката на атакуваното дете. Никое дете не го заслужава, затова и няма да сме тактични или разбиращи към подобен род опити за намеса в личния живот на детето със СДВХ и неговото семейство и ще кажем следното:

Диагнозата на детето е информация, представляваща «лични данни» по смисъла на Закона за защита на личните данни, също както неговите имена, адрес, образ и пр. Търсенето и изискването на такава информация без съгласието на родителите на детето е грубо вмешателство в неговия личен живот и нарушаване на правата му. Разпространяването на тази информация е нарушение на закона и подлежи на санкция.

Къде ще учи детето със СДВХ, дали ще учи по общата програма със своите връстници, комбинирано или на индивидуален учебен план, са въпроси, които се решават изключително и само от специалистите, обследвали и оценили образователните потребности на детето. Това не се определя от родителите в класа и не може да е предмет на обсъждане на родителски срещи, във вайбър групи и пр.

Приобщаването на детето със СДВХ в класа е групов процес и ако се сметне за необходимо, всички деца ще участват в груповата работа по ред и начин, определени със закона и подзаконовите нормативни актове.

Заставянето на останалите деца да странят от детето със СДВХ, да го изолират, да не играят или говорят с него, е форма на социален тормоз както върху детето със СДВХ, така и върху останалите деца. Тя подлежи на санкция и налага допълнителна работа с всички замесени деца.

Провокирането на преднамерено и дискриминационно отношение на останалите деца към детето със СДВХ освен това компрометира изпълнението на плана за подкрепа и усилията на педагогическите специалисти, насочени към приобщаване на детето. От това в крайна сметка страдат всички деца;

– Различното третиране на детето със СДВХ, насочено към неговото приобщаване и изравняване на възможностите му, не е приоритизиране и не е дискриминация спрямо останалите деца /чл. 7, ал. 1, т. 10 от Закона за защита от дискриминация/

Наложително е училищното ръководство и педагогическите специалисти в подходящ формат да напомнят на всички родители какви са техните права и задължения, свързани с образованието на децата им и докъде се разпростира тяхната намеса, доколкото такава въобще е допустима. Особено когато е налице конфликт, свързан с друго дете, със или без СОП, и изострени отношения между родителите, това не трябва да бъде оставено на родителите на атакуваното дете, защото те обикновено не биват чути. Целта на този подход не е решаване на междуличностни отношения между възрастни хора, а защита на засегнатото дете

Разбира се, образователната среда трябва да е сигурна и безопасна за всички. Ако детето със СДВХ има опасно за себе си и другите поведение, мерките за подкрепа трябва да са приоритетно насочени към преодоляване на това поведение, а при необходимост – и да се назначи помощник учител.

Адаптацията на детето със СДВХ в клас може да бъде много по-бърза и ефективна, ако всеки от възрастните хора:

  • прави това, което законът, моралът и мястото му в съответната институция му вменява;
  • не забравя, че става въпрос за дете, при това дете със затруднения и че то има нужда от помощ, а не от нарочване, наказания и изолация;
  • търси решения чрез информиране, комуникация и добронамерено сътрудничество, а не с противопоставяне, натиск и тормоз над детето и родителите му.

В заключение, нашата гореща препоръка към всички родители на деца със СДВХ в предучилищна и училищна възраст е:

– да търсят и поддържат активна комуникация с училищното ръководство, класния ръководител, родителите на останалите деца, колкото и да е трудно и предизвикателно да е това донякъде;

– да ползват всякакви форми за информиране и запознаване на педагозите, които работят с детето, със същността на неговата диагноза, особеностите, външните проявления и обучителните затруднения, които следват от нея, практическите методи за въздействие и отработване на ситуации «на терен» и пр. В нашия сайт могат да се намерят полезни информационни брошури /„Права на детето със СДВХ в образователната система“ + „Хиперактивно дете в класа, ами сега?“/, които могат да се ползват;

– Запазването на конструктивния диалог е от ключово значение за успешното интегриране на детето, но когато той е нарушен от някоя страна, да защитават неговото право на образование, на личен и обществен интегритет и достойноство и да не се колебаят да изискват съдействието на компетентните институции, когато правата му са засегнати.

Снимка: Sora Shimazaki

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *