„Детето ми е хиперактивно, но никой не ми вярва, казват ми, че сме се провалили с дисциплината. Какво да направим, отчаяни сме?“
„Дъщеря ми е разкошна, мила, тиха и добра, но просто не може да задържи вниманието си в клас, упрекват я, че я мързи, че не проявява уважение, че е разпиляна, да сме стегнели контрола, а ние правим всичко, което се иска от едни родители.“
„Има ли училище за моето дете със СДВХ в тази държава?“
„Започва подписка срещу сина ми, искат да го гонят, никой не разбира, че това дете има нужда от време и подкрепа.Как да го защитя?“
„Детето ми е черната овца в градината – каквото и да стане, все него обвиняват, дори да не е бил там въобще, писна ми, то се чувства виновно, ние се чувстваме виновни, постоянно!“
„Предстоят ни матури и съм в тих ужас. Тя е умна и интелигентна, но задачите по математика просто не ги разбира и не знам как да ѝ ги обясня. Какъв човек трябва да работи с нея за усвояване на материала?“
„Притискат ме да минем на индивидуално обучение, имат ли право да го правят? Какви права има детето ми?“
Това е малка част от повтарящите се проблеми на родителите на деца със СДВХ, споделяни в социалните мрежи. Те са изненадващо идентични и когато родител на дете със СДВХ попадне на поредната такава история, си казва – същото се случва и на мен, едно към едно. От една страна е окуражаващо – не си сам, и други преживяват същото. От друга страна е тревожно – индикация за системен проблем. Родителите на деца със СДВХ в България си блъскат главата в едни и същи стени от неразбиране, некомпетентност, липса на протоколи за действие, липса дори на базови познания там, където би трябвало да ги има. Или поне не навсякъде, не на еднакво ниво, така че да си кажеш – където и да отида, ще получа навременна, пълноценна и ефективна подкрепа.
Парадоксално, всеки е чувал за хиперактивност и дефицит на внимание. СДВХ „съществува на картата” и на чисто институционално ниво – има специализирани заведения, в които се извършва диагностика, в училищата като цяло също се знае, че има такъв синдром, който може да се отрази на обучителните възможности и социалната адаптация на детето в училище. Липсва обаче каквато и да е целенасочена, системна, последователна и всеобхватна държавна политика за ранно диагностициране, проследяване, терапевтиране, ресурсно подпомагане и семейна подкрепа на децата със СДВХ.
- Информацията на български език, доколкото въобще съществува, е оскъдна и преди всичко плод на гражданска самоинициатива. Опитът показва, че в преобладаващите случаи родителите се информират от форуми, фейсбук групи, от уста на уста, от хаотична и не винаги актуална информация в интернет, което, естествено, нерядко води до взимане на грешни решения, предприемане на непълни мерки, избор на неподходящи специалисти и като краен резултат – разочарование и отчаяние, че изход от ситуацията няма.
- Диагностика на СДВХ се извършва на твърде малко места в България и е практически недостъпна за по-голямата част от нуждаещите се, които не живеят в големия град или близо до него. Самият процес на диагностициране е дълъг /може да продължи до два месеца/ и изисква отделяне на значително време от родителя и детето, отсъствие от работа и училище – нещо, което не всеки родител може да си позволи. Малкото специализирани институции за диагностика обикновено са толкова натоварени, че се чака с месеци за записване на часове, а когато родителите опрат до диагностика, обикновено ситуацията е спешна и ненуждаеща се от отлагане. Има и частна диагностика, която обаче не е официална и обвързваща за институциите, сравнително скъпа е и не винаги е на необходимото ниво. А всяка проба-грешка е силно обезверяваща. Няма протокол или пътека за проследяване на състоянието през годините. Резултатът – огромен брой деца остават недиагностицирани и детството им минава под клеймото „невъзпитан”, „недисциплиниран”, „агресивен”, „мързелив” и пр.
- В образователната система обикновено нивото на подготвеност, особено на учителите „на терен” е твърде недостатъчно или напълно липсва. Няма достатъчно обучения, няма разработени материали, помагала и протоколи конкретно и само за работа с деца със СДВХ, не навсякъде училищата разполагат и с достатъчно ресурсни специалисти. Историите на родители на деца със СДВХ в училищна възраст показват огромна разлика в разпознаването, разбирането и работата с деца със СДВХ в различните учебни заведения. Отделен проблем е натискът на други родители, които просто не искат „проблемни” деца в техния клас и без да искат да се информират за същността на проблема, за възможните позитивни решения и за това колко много всъщност страдат децата със СДВХ и че имат нужда от помощ, а не от публичен линч, започват подписки, ултиматуми и искания за изгонване, преместване и т.н., на принципа – няма дете, няма проблем.
- Няма единен протокол за терапевтиране на СДВХ. Дори насоките, давани от специалистите след диагностиката, са твърде общи, а когато опреш до намирането на конкретен специалист – било то семеен терапевт, психолог, логопед, ерготерапевт и пр., нещата стават съвсем сложни. Говорим за услуги в частната сфера, за който изобщо може да си позволи. Най-достъпната терапия се оказва литературата, доколкото я има преведена на български език за незнаещите друг език, и доколкото книгите могат да се намерят, защото много от тях са отдавна изчерпани.
Има ли изход наистина? Не може да няма. В световен мащаб СДВХ е припознато преди повече от век, а научното познание, разработените терапевтични методи и добрите образователни практики са напреднали достатъчно. Според статистиките в различните държави процентът на децата, диагностицирани със СДВХ, се движи в порядъка 3-5%, но се счита, че реалният процент, включващ недиагностицираните случаи, е около 10%, а дори и повече. 10% означава поне две деца в училищен клас! Необходимо е припознаването на СДВХ като обществено значима тема, която се нуждае от институционална подкрепа. И институциите, и обществото са длъжници на децата със СДВХ. А битката на техните родители и до момента е толкова самотна, неравна и твърде често отчайваща, че държавата едва ли може да намери по-сигурен и надежден поддръжник от нас в работата си по формиране на работещи политики в подкрепа на децата със СДВХ, техните семейства, техните учители, възпитатели и извършващите диагностика и терапевтиране.
Има ужасно много работа, която може да се свърши в тази посока, а което е най-хубавото – можем да почерпим директен опит от другите държави и да приложим вече доказали се практики. Нужна е само воля и малко целенасочен ресурс. „Нетипичен ум – СДВХ” сме на линия.