Всеки път когато взимам детето си от детската градина, го правя със свито сърце. Защото някоя от учителките ме причаква и обяснява на висок тон как синът ми не е слушал, развалял дисциплината, изхвърлял топки извън оградата и т.н. и т.н.
„Трябва да работите с него вкъщи, да му говорите да не прави така! Иначе ще се наказваме по цял ден.“
Детето ми е със СОП. „Специално“. „С проблеми“.
Това, което всеки път се опитвам да обясня, но някак не достига до ушите и умовете на някои учители, е че детето ми не е проблемно, а му се налага да се справя с много проблеми.
Всеки ден за него е изпитание, обстановката в градината, позната и благотворна за други, за него често е натоварваща и напрягаща.
Да, детето ми учи по-бавно, мозъкът му работи по по-друг начин. Неща, които други научават от раз, при него биват усвоявани след десетки и стотици повторения. Но други, които са му интересни, влизат в главата му неусетно.
Да, детето ми може да не ви чуе от първия път, защото вниманието му е привлечено от някоя кола, мотор или дори от вентилатор, който дори не сте забелязали.
Да, детето ми може да не разбере всичко, което му казвате, защото речникът му е скромен, а сложните думи го объркват.
Да, детето ми има проблем с контрола на импулсите. Той знае, че трябва да спре да прави дадено нещо, но мозъкът му не му позволява.
Да, детето ми трудно се концентрира, особено когато задачата е скучна и еднообразна, или по-сложна и изискваща.
Да, детето ми често е шумно, защото по този начин постига малко контрол в среда, в която нищо, ама наистина нищо не зависи от него.
И, да, работим с него, ден след ден, всеки ден. Работим с него вкъщи, работим с него навън. С него работи и психолог, логопед, специален педагог, треньор по спорт. Където има курсове, подходящи за деца със СОП, а те не са много, нито пък евтини, пробваме да го запишем, с надеждата, че следващото занимание или подход вече ще отключи „онзи“ дял от мозъка му, онова нещо, което ще го направи по-спокоен, по-осъзнат, по-тих.
Но ситуацията не е толкова проста. Той има хиперактивност с дефицит на вниманието. А това не е нещо, което може да се излекува дори с цялата любов на планетата. Не е нещо, което може да се излекува, стига само да започнем да му „говорим вкъщи“ и да му „поставяме граници“. Не е нещо, което може да преодолее, стига да се постарае повече.
И не, не е нещо, което ще се изпари, ако го наказвате по цял ден, ако вместо да му позволите да се движи, го заточите на някоя пейка, ако сте строги с последствията, но не му обяснявате причините, ако говорите против него пред мен, пред другите деца и родителите им, като с това ги настройвате срещу него.
И не, не смятам да го спирам от градината или да го местя в специализирано заведение. Защото синът ми не е дефектен, че да се налага да го крия. Той не е дефектен за разлика от системата, в която е задължен да присъства, и която е крайно време да се срине до основи и изгради отново.
Ако се опитате да го опознаете, ще видите един безкрайно чист, любвеобилен, по детски наивен малък човек, който се опитва да намери своето място в света. Не му го отнемайте, защото присъствието му ви затруднява. Променете системата!
ПС. Всяко дете с ХАДВ/СДВХ е различно. Това, което съм описала, важи за моя син и може да не важи за друго дете с тази диагноза.
Също така има различни учители – има добри, има страхотни, на които дължим много, но има и такива, които възприемат всяко „по-трудно“ дете като дразнител и обект за „отстраняване“.
Картинка: Monstera