Следва разказът на майка, пожелала да остане анонимна.
През 2012 г. се роди синът ми, след множество проблеми през бременността. Веднага след него, бе оставен на апарат за дишане, тъй като се оказа, че е стоял без кислород известно време и не е изплакал сам. Лекарите ни предупредиха да очакваме проблеми с развитието му, без да могат да уточнят какви.
Първите две години от развитието му бяха години на безгрижие. На третата му година започна да посещава детска градина. Бързо свикна и ходеше с желание. Около година след това, започнахме да осъзнаваме, че нещо с него не беше наред. Не успяваше да учи репликите за театъра, като другите и не говореше с цели изречения. Някои от думите не произнасяше разбираемо.
Ден след той не напредваше разговорно и изостана доста, спрямо другите деца. Не само в говора, но и в изпълнението на различни задачи. Стана много двигателен, хиперактивен и не се задържаше на едно место за повече от минута. По тази причина и не играеше игри, не редеше пъзели и само понякога някоя особено цветна и шумна реклама по телевизията улавяше вниманието му. Такова дете се гледа изключително трудно.
В градината му (частна) имаше и английски език, учителката им говореше само на английски, но той не разбираше нищо и се объркваше още повече. Дори ежедневни неща, като да се пази чист при хранене, го затрудняваха. Другите деца вече водеха смислени разговори, а нашият син бълваше порой от несвързани думи с много грешни спрежения.
Мама се оказваше „ял“, тати – „уморена“. Повтаряше странни звуци, които харесва и нерядко чувствахме срам пред други хора, защото детето се държеше неадекватно.
За 1 клас избрахме училището, в което беше учил и брат му. Нямахме големи очаквания. Все още не искахме да приемем, че имаме „нетипично дете“, не бързахме и да го заведем на психиатричен анализ, смятайки че „ще отшуми“. Но скоро осъзнахме, че детето отново не е на нивото на другите деца и закъсняваме да му помогнем с нашето нежелание да приемем реалността. Никой родител не е готов за тази ситуация. Всеки го приема различно.
Защото на тези деца още от малки им лепят етикети и бяхме притеснени това да не се случи и с него, да не бъде отхвърлен. Това е и причината да сме анонимни в този разказ.
Бях отделила време и труд да науча малкия ми син да чете на 6 години, за да отговори на изискванията за прием в 1 клас. Беше трудно, но благодарение на специализирани букварчета за четене и ежедневни упражнения през едно цяло лято, успяхме.
Малкият четеше с добро темпо, но не осмисляше прочетеното. По английски език му ставаше все по-трудно.
Забелязвах как другите деца запомнят много в час и имаха малко домашни. При нас бе обратното и кошмарното – всичко вкъщи се учеше отначало. Другите деца си почиваха и играеха, а ние учехме. Детето запомняше нещо перфектно, упражнявахме го и след 4-5 дни сякаш го чуваше за първи път. Опитите да анализира текст и умението да се изразява бяха лоши.
Започнахме да се отчайваме и за първи път потърсихме детски психолог във втория му клас. В Александровската болница, за която чакахме цели 6 месеца, докато дойде редът ни ! в психиатричната клиника му направиха изследвания и тестове и резултатът ни удари като плесница. Нарушения в краткосрочната и дългосрочната памет, нарушения в концентрацията. Максимално ниво на концентрация -10 минути ! Напълно недостатъчно за 40-минутния учебен час в училище, за контролните и заниманията.
Заведохме детето по препоръка на работа с логопед, но след няколко месеца нямаше абсолютно никакво подобрение.
Ние продължаваме да учим с нашето момченце вкъщи ежеседмично и ежедневно и учителките в училище също правеха всичко по силите си.
В 4 клас му предстоеше външно оценяване по български и литература и по математика.
В Александровска ни бяха препоръчали да го регистрираме като дете със СОП, за да ползва допълнително време на матурите. Препоръчаха и лекарство за концентрация.
Не дадохме лекарството и категорично решихме да прескочим СОП, защото надеждата че нещо ще се подобри, не ни напускаше. Доверихме се на класната му – мила млада жена на двайсетина години.
В началото на пробните контролни по математика детето едва успяваше да ги попълни за тройка, а тези по БЕЛ – за четворка. Месеци наред ситуацията не се подобри. А и формат от 25 задачи за само 1 час, включително описателни по математика е кошмар за нетипичните деца. По БЕЛ още по-голям кошмар – бърза диктовка, тест с много задачи и отделно съчинение за само 1 час …
Но класната взимаше детето и работеше с него и допълнително следобед и не преставаше да вярва във възможностите му. В един момент и детето като че ли си повярва, защото започна да прави пробните тестове доста по-добре. Вкъщи също преговаряхме с него, но вече знаехме, че за да влезе нещо в дългосрочната му памет, то трябва да е упражнено много пъти, а липсата на концентрацията му пречеше да помилва след средата на теста.
Никой от нас нямаше особена надежда за външното оценяване. Пуснахме го със свито сърце, очаквайки да е последен по резултат, както винаги и да изложи класа с ниски резултати.
Когато резултатите излязоха, се оказа че той има 5 по математика и 5 по български и литература ! Беше се справил – да, не отлично, но беше дал най – доброто от себе си и имаме петица, като масата от учениците в страната.
Не мога да опиша усещането най-сетне детето ти да е като другите, да постигне това, което постигат и те. С много труд, с много повтаряне и вяра, но все пак – да го постигне. С три диагнози, сред които и хиперактивност!
В този момент искам да благодаря на класната – прекрасната и всеотдайна Цанислава Петрова от ЧОУ „Томас Едисън“, която не е поискала и една стотинка за многото допълнителни часове, в които работи с детето и с други негови съученици, които имаха нужда. Заслужен е и високия отличен среден успех на класа й – не за първа година неин клас постига високи резултати и по двата предмета. Тя готви синът ми само една година, но той рязко прогресира при нея.
В заключение, смятам че имахме късмет.
Малка паралелка от само 20 деца в клас и добри учители.
От една страна, тези 4 години усилена работа и труд си казаха думата. От друга, добрата среда в училище, с деца които не се подиграват на сина ми и го приемат, въпреки че е различен, му помогнаха много .
Все още се притесняваме, като мислим за матурите в 7 клас, но вече по-малко и за момента не се нуждаем от прибягване към услугите за дете със СОП. Бъдещето е пред нас.
Снимка: Oleksandr Pidvalnyi
Коментирам като човек със СДВХ и аутизъм, диагнозиран като възрастен.
Завърших гимназия с мн. доб 5, едвам едвам. Не можех да науча нищо. Но се занимавах с музика всеотдайно и в момента имам щастието да пътувам по света, работя с най-добрите в сферата си и получавам признание за работата си от големи институции. Най-вече – правя това, което обичам.
Моите родители не знаеха какво става с мен. Не ме караха да се чувствам различен, макар че аз и сам си го знаех. Те ми казваха „ти си специален, обаче не забравяй, че носиш отговорност за твоя талант и трябва да го развиваш“.
Радвам се, че се чувствате по-добре, и се радвам, че детето има отдадени родители, учители и съученици, които го подкрепят. Но моля, не си позволявайте да изпитвате „срам“ от различието на детето си, то усеща много осезателно това отношение. Целия свят вече му го втълпява, не му го причинявайте и вие. Той няма никога да бъде като другите. Но това не е нещо лошо, а напротив. Хората със СДВХ са иноватори, с различно мислене, които и могат да намират необичайни решения на проблеми. Дори и да не могат да запомнят, че трябва да си измият зъбите, или да излязат за работа с две различни обувки (вдигам ръка, случвало ми се е).
Ако успеете да му помогнете да намери нещото, което го кара да изтръгпне от удоволствие, ще му подарите целия живот. Не го карайте да бъде нещо, което не е, а именно добър ученик.
Благодарим Ви за вдъхновяващия коментар! За родителите на деца със СДВХ е наистина трудно да не се поддадат на непрекъснатите критики за детето им, за техните собствени родителски умения, но е напълно вярно, че те трябва да останат негов най-верен поддържник и адвокат и в най-трудните ситуации.
Именно, родителите трябва да бъдат съюзника на детето, понеже те най-добре трябва да виждат отличните качества на детето си. А не срамежливо да се опитват да вкарат детето в релси за да одобряват другите. Този подход постига единствено обратния ефект – детето продължава да се чувства унижено от факта, че не е като другите, вместо този факт да бъде истински уважаван.
П.П. Съгласен съм иначе, че е трудно, когато всички критикуват. Затова предполагам моя коментар не трябва да се чете като критика към самите родители, а към обществото като цяло, тъй като тези недоразумения произтичат от всеобщото и цялостно неразбиране на начина на мислене на хората с тези разлики.