Наскоро се запознахме със статия от местно онлайн издание, която ни накара да осъзнаем колко далеч сме все още като общество от истинското разбиране на децата със специални образователни потребности (СОП). Случаят е от Севлиево – цял клас заедно с родителите, се противопоставят на едно дете със СОП, защото то “не се вписва в класа заради различно поведение”. Участващи страни в онлайн репортажа са 22ма гневни родители, които търсят съдействие по случая с “проблемния” първокласник от севлиевското издание, както и училищното ръководство. Не знаем каква е позицията на семейството на детето, които не са потърсени за мнение. Не става ясно и какви мерки са предприели от училището в резултат на писмото, нито дали център за подкрепа на приобщаващото образование се е намесил.
Случаят е тревожен не само заради конкретната ситуация, но и в по-голяма степен заради начина, по който тя е представена и нагласите, които разкрива.
Сензационни заглавия и непроверени тези
Особено проблематично на първо място е как статията представя концепцията за „екранен аутизъм“ с твърдения като „на всеки 50 деца с поставена диагноза аутизъм, само едно действително е с разстройство от аутистичния спектър“. Това е класически пример за сензационна журналистика – започва с шокиращо заглавие, което подвежда читателите, а чак по-долу се обяснява, че всъщност става въпрос за корелация, не за причинност.
Научните данни показват нещо съвсем различно: въпреки че има изследвания, които намират връзка между прекомерното време пред екрани и развойни проблеми, няма доказателства, че екраните причиняват аутизъм. „Виртуалният аутизъм“ дори не е официално признат медицински термин. Използването на такива непроверени тези в медиите не само дезинформира обществото, но и допълнително стигматизира семействата на деца с действителен аутизъм, създавайки фалшивата представа, че аутизмът е резултат от родителска небрежност и неглижиране, а състоянието е „лечимо“, ако просто се намали времето пред екраните.
Проблемът с едностранното представяне
Справедливо е да отбележим, че статията от „Севлиево онлайн“ се опитва да обясни какво представляват специалните образователни потребности и споменава статистиката за такива деца в училището. Авторът дори подчертава, че „всяко дете у нас има право на образование“ и цитира Наредбата за приобщаващо образование.
Проблемът обаче е, че въпреки тези обяснения, цялостното представяне остава едностранно и стигматизиращо. Статията разказва подробно писмото на недоволните родители, като използва техния език – описва момчето като „агресивен“, „невъзпитан“ и „непослушен“. Цитират се твърдения като: „ученикът е с неприемливо и невъзпитано поведение“, „системно говори и става по време на учебните часове“, „агресивен е към съучениците си, прибягва до физическо насилие“.
Къде е гласът на детето? Къде са специалистите, които работят с него? Къде е позицията на родителя на това дете, който вероятно всеки ден се бори да му осигури достойно място в обществото? Едностранното представяне създава впечатлението, че проблемът е в детето, а не в липсата на разбиране на нуждите и поведението му, и подходящи мерки за подкрепа.
Липсващият глас на институциите
Един от най-тревожните аспекти на цялата ситуация е мълчанието на институциите. Родителите заплашват, че „при пренебрегване на проблема оставаме в правото си да алармираме последващи институции, както и да преместим децата си в друго училище“.
Но къде са тези институции? Къде е РУО – Габрово? Къде е общинската администрация? Къде са експертите от Центъра за подкрепа за личностно развитие?
Според Закона за предучилищното и училищното образование и Наредбата за приобщаващо образование, когато възникне такъв конфликт, институциите имат ясни инструменти за действие:
- Задължителна работа с родителите за повишаване на осведомеността и разбирането за различните потребности
- Допълнително обучение на педагогическия персонал за работа в приобщаваща среда
- Увеличаване на ресурсите – назначаване на допълнителни ресурсни учители и специалисти
- Медиация и разрешаване на конфликти между родителите
- Контрол върху прилагането на индивидуалните програми за подкрепа на детето
Вместо това виждаме училище, което се опитва да се справи само, и родители, които заплашват с напускане и в безсилието си се обръщат към медиите. Това е провал на системата, не на отделното дете или училище.
Когато незнанието се прикрива зад „загриженост“
Родителите в писмото си твърдят, че присъствието на детето със СОП ще „провокира поколение без чувство за мярка и морал“. Тази теза разкрива дълбоко неразбиране на това какво означава да имаш различни потребности.
Детето с дефицит на внимание не е „своеволно“ или „агресивно“ по избор. То функционира по различен начин поради неврологични особености. Когато казваме, че то „не приема забележки“, всъщност говорим за дете, чийто мозък обработва информацията и регулира поведението по различен начин от типично развиващите се връстници.
Как можем да очакваме от децата да развият емпатия и разбиране, когато възрастните им дават пример на отхвърляне и страх от различието? В действителност, изследванията показват точно обратното на това, което твърдят родителите – децата, които растат с връстници с различни потребности, всъщност развиват по-силна емпатия и социални умения.
Палатката: Решение или проблем?
Статията споменава, че в класната стая е била поставена „палатка“ като място за успокояване на детето. Това действително е добра практика – създаването на безопасно пространство за саморегулация. Но фактът, че това е било възприето като „проблем“ и причина за свикване на родителска среща, показва колко неподготвени сме като общество.
Къде са другите подкрепящи мерки? Има ли достатъчно ресурсни учители? Работи ли се индивидуално с детето за развиване на стратегии за справяне? Получават ли родителите и учителите подходящо обучение и подкрепа?
Вместо да се фокусираме върху това как да изолираме различното дете, трябва да се питаме как да създадем по-приобщаваща среда за всички.
Медийната отговорност
Ролята на медиите при представянето на подобни случаи е особено важна. Използването на език като „различното момче“ и преповтарянето на твърдения за „агресия“ без контекст или експертно мнение създава и затвърждава предразсъдъци.
Медиите имат отговорност да образоват обществото, а не да усилват стигмата. Когато се пише за деца със СОП, е необходимо:
- Да се търси балансирано представяне на всички страни
- Да се консултират специалисти в областта
- Да се използва подходящ, уважителен език
- Да се акцентира върху решенията, а не върху проблемите
- Да се залага на задълбочено проучване и професионален подход към темата, а не на сензационност и търсене на моментния ефект на скандала
Опасните законодателни промени
На фона на представения пример, още по-тревожна е наскоро предложената от МОН промяна в ЗПУО, според която решението за формата на обучение на детето със СОП ще се взема от „екипа за подкрепа“, а не от родителите. Това представлява сериозна заплаха за родителските права и може да доведе до принудително изолиране на децата със СОП от обикновените училища.
Родителите най-добре познават своите деца и имат право да избират най-подходящата форма на образование за тях. Отнемането на това право под претекст за „експертно мнение“ може да се превърне в инструмент за дискриминация, още повече като се има предвид признатата и от образователните институции недостатъчна подготвеност и откъм кадри, и откъм квалификация, за реално приобщаване на децата с различни образователни потребности
Какво трябва да се промени?
- Повече обучение за учители и родители за разбиране на различните потребности
- Достатъчно ресурси за подкрепа в училищата – ресурсни учители, психолози, специални програми
- Медийна грамотност при отразяване на темите за хората с увреждания
- Защита на родителските права при избора на образователна форма
- Работа с обществото за преодоляване на предразсъдъците
Случаят от Севлиево не е изолиран. Той отразява по-широк проблем с приемането на разнообразието в нашето общество. Но вместо да търсим начини да изолираме и отхвърлим деца, които не се вписват, трябва да работим за създаване на истински приобщаваща среда.
Всяко дете заслужава шанс да се развива в подкрепяща среда, заобиколено от разбиране, а не от страх и предразсъдъци.
Приканваме медиите да бъдат по-отговорни при отразяване на тези теми, родителите – да търсят информация и разбиране вместо отхвърляне, а институциите – да осигурят необходимите ресурси за истинско приобщаващо образование, преди да пристъпват към отнемане на родителски права.
Защото в крайна сметка, обществото се измерва не по това как третира най-силните си членове, а по това как се грижи за най-уязвимите.